Активно слушане за изграждане на успешни отношения Родител – Дете

В статията ще ви запознаем със световноизвестния и доказан модел за изграждане на по – добри и по – стабилни отношения родител – дете, наречен Трениране на Успешни Родители (ТУР).

Всички родители са хора, които от време на време ще изпитват два вида чувства по отношение на децата си – на одобрение и на неодобрение. На родителите „истински хора” понякога им идва да одобряват поведението на детето си, а друг път – да не го одобряват. Поведението е това, което вашето дете върши или говори, а не вашата оценка за това му поведение. Например, когато детето ви зареже дрехите си на пода, говорим за поведение. А определението, че е „разхвърляно”, е оценка на това поведение. Родителите са хора, а не „богове”, не са длъжни да се преструват, че одобряват безусловно, дори постоянно. Нито следва да се правят, че приемат нещо, когато не го приемат. Макар децата несъмнено да предпочитат да бъдат приемани, те са напълно в състояние да възприемат конструктивно неодобрителните чувства на родителите си, когато тези родители им изпращат ясни и откровени сигнали, които отговарят на истинските им чувства. Това не само улеснява детето да постигне необходимото, но и му позволява да види своя родител като реален човек – прозрачен, хуманен човек, с когото би искало да поддържа взаимоотношение.

Чий е този проблем?

Основна концепция в модела ТУР е принципа за собственост върху проблема. Много родители се подлъгват да поемат отоворността за разрешаване на проблеми, които принадлежат на децата им, вместо да насърчат децата сами да разрешават проблемите си. Проумеят ли веднъж родителите принципа за собственост върху проблема, това може да доведе до коренна промяна в поведението им спрямо децата.

Започваме от онези видове поведение, които родителят не одобрява, тъй като нарушават правата му или не му позволяват да посрещне собствените си нужди. Например:

Детето се бави, докато родителят бърза.

Детето забравя да се обади, че ще закъснее за вечеря.

Тийнейджърът така е надул музиката, че родителите не могат да си чуят приказката.

Този вид поведения сигнализират, че проблемът принадлежи на родителя, така че именно родителят е този, който е длъжен да опита да промени поведението, което му създава проблем.

Другият случай е, когато проблемът принадлежи на детето – не са посрещнати нуждите му на дете, детето е нещастно, безсилно, закъсало е. Например:

Детето е отхвърлено от своите приятели.

Детето среща трудности с изготвянето на домашните си.

Детето е ядосано на учителя си.

Тийнейджърката страда заради наднорменото си тегло.

Това са проблеми, пред които децата се изправят в собствения си живот, независимо от живота на родителите им. В такива ситуации проблемът принадлежи на самото дете. Именно когато проблемът принадлежи на детето, родителите са най – силно изкушени да се намесят, да поемат отговорността за разрешаването му, а след това да винят себе си, че са претърпяли неуспех. ТУР предлага алтернатива на родителите как да помогнат на децата си: оставете детето да притежава своя проблем и да намери свое собствено решение. Подходът се състои от следните елементи:

1. Децата неизменно се сблъскват с проблеми в живота си – от всякакъв роди и естество.

2. Децата притежават невероятен и до голяма степен неизползван потенциал да намират добри решения на своите проблеми.

3. Когато родителите им налагат предварително готови решения, децата остават зависими, без да развиват собствените си умения да решават проблеми. При всеки нов проблем се обръщат за решение към родителите си.

4. Поемайки (или „присвоявайки си”) проблемите на децата си и нагърбвайки се по този начин с пълната отговорност за намирането на добри решения, родителите се натоварват не само с ужасно бреме, но и с непосилна за тях задача. Никой не притежава безкрайна мъдрост, позволяваща му винаги да намира добри решения за чуждите лични проблеми.

5. Когато един родител разбере, че не е собственик на проблема на детето си, той поставя себе си в далеч по – благоприятното положение да послужи като посредник, помагач, с което да улесни детето само да се справи с процеса на решаване на проблема.

Децата наистина се нуждаят от помощ с някои видове проблеми, но в крайна сметка се оказва най – успешна онази помощ, която парадоксално , е под формата на непомощ. Или по – точно казано, онази помощ, която натоварва самото дете с отговорността да търси и намира собствени решения. В ТУР това е известно като „умение да слушаш”. Ако поведението на детето създава проблем за родителя, налага се да прибегнем до друг вид умения, които успешно да доведат до промяна в поведението на детето. Когато детето нарушава правата на родителя, или не му позволява той да посрещне собствените си нужди, проблемът принадлежи на родителя и му се налага да прибегне до умения, които да са от полза за самия него. В ТУР наричаме това „конфронтационни умения” – умения да се противопоставяш.

Когато проблемът принадлежи на родителя, от него се изисква да заеме поза, която да предаде на детето – „Хей, имам нужда от твоята помощ” – което е съвсем различно от позата, когато проблемът принадлежи на детето и родителят иска да му предаде: „Имам чувството, че имаш проблем, имаш ли нужда от моята помощ?”

От основно значение е родителите да класифицират правилно всяка възникнала в хода на взаимоотношенията ситуация, за да знаят дали да слушат активно, или да се противопоставят. Хубаво е на родителите да им стане навик винаги да си задават въпроса: „Чий проблем е този?”

Успешното приложение на тези два комплекса умения  – за активно слушане и за противопоставяне – води до разширяването на безпроблемната зона, с което се увеличава наличното време във взаимоотношението родител – дете , през които нито един от двамата няма проблем и двамата удовлетворяват своите нужди и се радват на съвместния си живот.

Активно слушане

Когато даден проблем принадлежи на детето ви, има друг начин да реагирате, който е далеч по – ефикасен от обикновените подканвания, които просто насърчават детето да приказва. Подканването просто отваря вратата пред детето да говори. Но родителите трябва да се научат и как да държат тази врата отворена.

Активното слушане създава забележителна възможност за взаимодействие между  „изпращач” и „получател”. И двете страни тук са активни. Но за да се научат как да слушат активно, родителите обикновено трябва първо да проникнат по – дълбоко в същността на комуникационния процес между двама души.

Детето обикновено комуникира с родителя си, когато изпитва някаква нужда. Иска нещо, изпитва нещо неприятно, нещо го мъчи, има някакво чувство, притежава някакъв проблем – или общо казано, когато организмът на детето изпитва някакво нарушено равновесие. И за да възвърне равновесието, детето решава да говори. Да приемем, че детето изпитва глад.

За да премахне чувството за глад (нарушено равновесие), детето поема ролята на „изпращач”, съобщавайки нещо, което смята, че ще му донесе храна. Невъзможно му е да опише точно какво става вътре в него (глад), тъй като гладът е сложна съвкупност от физиологични процеси, извършващи се в самия организъм. Затова, ако иска да съобщи някому, че изпитва глад, детето трябва да подбере такъв сигнал, който според него ще е равностоен на „Гладен съм” за другия. Този процес на подбор се нарича „кодиране” – детето избира код.

Да приемем, че в случая детето избира кода „Кога ще ядем, татко?”Този код, или комбинация от словесни символи, се излъчва в атмосферата, където евентуално да се улови от получателя (таткото).

Когато таткото получи кодираното послание, той трябва да го подложи на процес, наречен „декодиране”, за да разбере смисъла му във връзка с онова, което става в детето.

Ако таткото го декодира правилно, ще разбере, че детето е гладно. Но ако случайно таткото го декодира в смисъл, че детето бърза да се наяде, за да излезе навън да играе, той ще го е разбрал неправилно; комуникационния процес е нарушен. Проблемът е, че това не е известно нито на детето, нито на таткото, понеже детето не може да чете мислите на баща си, а таткото не знае какво става вътре в детето.

Точно това се случва много често в процеса на общуване между хората – получателят разбира погрешно съобщението на изпращача, но нито един от двамата не съзнава, че недоразумението е налице.

Представете си, обаче, че таткото реши да провери с каква точност е декодирал посланието. Това става много лесно: просто споделя с детето мисълта, която се е породила в него от процеса на декодиране – „Бързаш да ходиш да играеш навън, нали?”И след като е чуло по „обратната връзка” от баща си, детето вече може да му обясни, че го е декодирал неправилно.

ДЕТЕ: Не, татко, нямах това предвид. Наистина съм гладен и искам скоро да ям.

БАЩА: А, разбирам. Много си гладен. Ами хапни нещо дребно, колкото да не ти стърже. Не можем да вечеряме, докато не си дойде мама, а това ще е след около час.

ДЕТЕ: Добре, татко. Чудесна идея.

Изпращайки първоначално по „обратната връзка” своето тълкуване на първото послание от детето, таткото участва в активно слушане.

Ето още няколко примера за активно слушане.

ДЕТЕ (плаче): Дилън ми взе камиончето.

РОДИТЕЛ: А на теб това не ти е никак приятно, нали?

ДЕТЕ: Ами да.

 

ДЕТЕ: Откакто Тайлър замина на почивка няма с кого да си играя. Много ми е скучно и не знам какво да правя.

РОДИТЕЛ: Липсва ти играта с Тайлър и се чудиш какво да правиш, за да ти е интересно.

ДЕТЕ: Да, ама нищо не мога да измисля.

В тези примери родителят е декодирал правилно чувствата на детето. И във всеки един от случаите детето потвърждава верността на родителската декодировка.

При активното слушане получателят се старае да разбере какво усеща изпращачът и какъв е смисълът на изпратеното от него послание. След което сам кодира своето тълкуване (със свои думи) и го връща на изпращача за потвърждение. Получателят не изпраща свое собствено послание – оценка, мнение, съвет, съждение, анализ или въпрос, а по обратната връзка връща само и единствено смисъла, който е доловил в посланието на изпращача.

Ето и един по – дълъг пример:

МАРИЯ: Защо и аз не настивам от време на време като Таня? Тя е голяма късметлийка.

БАЩА: И ти имаш чувството, че се минаваш.

МАРИЯ: Тя все отсъства от училище, а аз не мога.

БАЩА: Ти искаш да можеш по – рядко да ходиш на училище.

МАРИЯ: Да, не ми се ходи всеки ден. Ден след ден, ден след ден. Писна ми.

БАЩА: Училището те уморява.

МАРИЯ: Понякога направо го мразя.

БАЩА: Не просто не ти харесва, а наистина го ненавиждаш.

МАРИЯ: Точно така. Мразя домашните. Мразя уроците. Мразя учителите.

БАЩА: Мразиш всичко, свързано с училището.

МАРИЯ: Е, не мразя всички учители – само двама. Едната, обаче, не мога да я понасям. Тя е най – гадната от всички.

БАЩА: Най – много мразиш една определена учителка, така ли?

МАРИЯ: Питаш ли ме!? Тази госпожа Барнс, лошо ми става като я видя! Че и цяла година ще ми преподава.

БАЩА: Бая време ще ти е на главата.

МАРИЯ: Не знам как ще издържа. Знаеш ли какво прави! Всеки ден ни чете една дълга лекция – застава усмихната и започва да ни разправя как трябва да се държи един отговорен ученик , след което ни изчита списъка на нещата, които трябва да направим, за да имаме „отличен” по нейния предмет. Да ти се приповръща.

БАЩА: И ти е писнало да слушаш всичко това.

МАРИЯ: Да. Ако я слушаш, направо е невъзможно да изкараш „отличен”. Освен ако не си някой гений или любимец на учителката.

БАЩА: И ти имаш чувството, че си предварително победена, понеже смяташ, че е невъзможно да изкараш „отличен”.

МАРИЯ: Че как. Да не искаш да стана една от любимките на учителите? Другите деца ги ненавиждат. Аз и сега не съм особено популярна сред децата. Имам чувството, че другите момичета изобщо не ме харесват (плаче).

БАЩА: И ти си разстроена от това, че не си популярна според теб.

МАРИЯ: Ами как да не съм разстроена. Има една група момичета, които са най – популярни в цялото училище. Всички ги харесват, а аз не знам как да вляза в нея.

БАЩА: Ти искаш да те приемат в групата, но нямаш идея как да го постигнеш.

МАРИЯ: Да, точно така. Честна дума, не знам как момичетата влизат в тази група. Не са най – големите красавици, поне не всичките. И не са най – големите отличнички. Някои са, но повечето имат по – слаби оценки от моите. Просто не знам.

БАЩА: И се чудиш какво да направиш, за да влезеш в тази група.

МАРИЯ: Е, едно от нещата е, че всички са много дружелюбни – много разговарят и се сприятеляват, нали разбираш. Първи ти казват „здрасти” и повеждат с лекота някакъв разговор. А аз това не го мога. Просто не ми се удава.

БАЩА: Според теб това е нещото, което ги различава от теб.

МАРИЯ: Знам, че не съм много по приказките. С едно момиче да разговарям- иди – дойди. Ама с цяла група…Предпочитам да си трая. Трудно ми е да измисля какво да кажа.

БАЩА: С едно момиче ти е лесно, но с повече се чувстваш по – различно.

МАРИЯ: Все ме е страх да не изтърся някоя глупост. Затова просто стоя и гледам отстрани. Адски е тъпо.

БАЩА: И ти се измъчваш от това.

МАРИЯ: Мразя да съм изключена от групата, но се притеснявам да се включа в разговора.

В този разговор, бащата оставя собствените си мисли и чувства настрани, за да може да изслушва, декодира и проумее мислите и чувствата на Мария. Забележете как обратната връзка от бащата започва с „Ти”  или „И ти”. Той изявява разбиране и съчувствие спрямо чувствата на Мария, но я оставя да задържи у себе си отговорността за нейния проблем.

Ползи от Активното слушане:

• Активното слушане помага на децата да не се плашат толкова много от отрицателните чувства.
• Активното слушане улеснява детето при решаване на проблемите.
• Активното слушане насочва детето към по – внимателно изслушване на мислите и идеите, които родителите му изказват.
• Активното слушане е един от най – ефикасните начини да помогнем на детето си да стане по – ориентирано към себе си, по – отговорно по отношение на себе си и по – независимо.

 Необходими нагласи за прилагане на Активното слушане

1. Трябва да искате да чуете онова, което детето ще ви каже.
2. Трябва истински да желаете да му помогнете по отношение на конкретния му проблем в конкретния момент.
3. Трябва да сте истински готов да приемете чувствата му, независимо какви са и до каква степен се различават от вашите.
4. Трябва да усещате дълбоко в себе си доверие по отношение на детето си да се справи с чувствата си, да ги анализира и да намери решения на проблемите си.
5. Трябва да осъзнаете, че чувствата са преходни, а не постоянни. Омразата може да се превърне в любов, а отчаянието бързо да се замени с надежда.
6. Трябва да сте в състояние да гледате на детето си като на отделна личност – уникална, независима от вас, индивид, комуто вие сте дали негов собствен живот и негова собствена идентичност.

 

Източник: „Трениране на Успешни Родители” – д- р Томас Гордън